Музика от стълба

Това е ранен разказ на Пелевин, от 1990 примерно, стилът му все още е по-лековит и фриволен, разказът е зверски добър. Преводът е мой.

МУЗИКА ОТ СТЪЛБА
Виктор Пелевин
Превод – Ембец


„…ова ниво. Така, неотдавна от известният американски физик Ка… Ка… (Матвей пропусна дългата фамилия, ала отбелязвайки еврейския суфикс) беше представен доклад („Егати шибаняците, - помисли Матвей, вспомняйки си тлъстата куклоподобна съпруга на някакъв академик, с проблясващи златни зъби и обеци в предаването „От сърце на сърце”, - навсякъде ни пийват кръвчицата, и по телевизора и навсякъде…”), в който се обсъди математическата възможност на съществуването на такива точки на пространството, които, намирайки се едновременно в няколко еволюционни прави, се явяват нещо като тяхното пресичане. Но тези точки не могат да бъдат засечени от външен наблюдател: преход през такава точка ще доведе до това, че вместо събитие „А1” на областта „А”, ще започне да се случва събитие „Б1” на областта „Б”. Но събитие, случващо се в областта „А”, сега ще бъде събитие протичащо в областта „Б”, и това събитие „Б1”, естествено ще притежава съответна предистория, изцяло отнасяща се за областта „Б” и нямаща нищо общо с предисторията на събитие „А1”. Да поясним с пример. Да си представим пресичане на два железопътни линии и влак, пътуващ по единия от тях към стрелата. Приближавайки се към то…” Следваше откъснат край. Матвей погледна другата страна на страницата от списанието. „…първи отдел на Минздрав; в чужда страна – своя. Интелигент…”
Вертикално минаваше червена лента, разделяща откъснатата страница на две части; отдясно от нея имаше разрез на син самолет. Матвей изтри пръстите си в хартията, смачка я и запращайки я с ръка облегна гръб на оградата.

Колата със заварка се очакваше към десет, а вече беше пладне. Затова втори час лежаха в тревата пред магазина, слушайки как бръмчат мухите и убедително говори радиото на дебелия сив кол, забит сравнително криво в земята. Магазинът беше затворен и това изглеждаше като излишно доказателство, за невъзможността на съществуването в една отделна взета страна.
- Може би тя виси отзад? В склада?
- Може би, - отговори на Матвей Петър, - нали пак няма да ни отвори. А и пари няма.
Матвей погледна бледото лице на Петър със залепнал към челото черен кичур и помисли, че всички ние всъщност нищо не знаем за хората, около които минава нашия живот, дори ако това са нашите най-близки приятели.
Петър беше на малко под четиридесет. Той беше човек на висока вътрешна сила, която разходваше стихийно и неочаквано, в пияни разговори и диви прояви. Неговото безцветно лице навеждаше хора дошли от другаде на мисли за дълбока и особена душа, а местните хора – на разговори за удавници и блата. По душевна склонност беше хомоантисемит, тоест ненавиждаше мъжете евреи, отнасяйки се с търпимост към жените (даже самият някога женен на еврейката Тамара; тя замина за Израел, а самия Петър не го пуснаха поради гъбички на краката). Ето, общо взето, и всичко което Матвей и всички останали в бригадата знаеха за Петър, - но това, което в друга среда би се наричало духовно превъзходство, се подразбираше че го има при него, и то силно изявено, въпреки неговото немногословие и отказът да сформира определено мнение по много от въпросите на живота.
- Непременно трябва да се пийне, - каза Симеон, облегнал се на дърво точно срещу Матвей.
- Нашите нордически предци не са пили вино, - без да откъсва поглед от пътя, с равен глас каза Петър, - а са опиянявали себе си с гъбата мухоморка.
- Ти па, - каза Симеон, - то така може и да се пукне. Тя е отровна мухоморката. Във всички книги пише.
Петър тъжно се подсмихна.
- А ти виж, кой ги пише тези книги. Сега дори фамилиите си не крият. Те братле, нарочно ни пропиват. Аз на тия шибаняци всяка чаша ще им припомня.
- И аз, - каза Матвей.
Симеон мълчаливо се изправи и тръгна покрай оградата в направлението на храсталака зад магазина.
- А ти опитвал ли си ги някога? – попита Матвей.
Петър не отговори. Такъв му беше навика – да не отговаря на някои въпроси. Матвей не започна да повтаря и си замълча.

- Глей какво донесох, - каза, приближавайки се, Симеон и хвърли на тревата пред Матвей нещо в смачкан вестник. Разгръщайки го, Матвей видя че това са мухоморки, около двадесет парчета, най-различни форми и размери.
- Де ги взе?
- Ма те точно тук си растат, отстрани – Симеон махна с ръка към храсталака, към който се беше запътил преди няколко минути.
- И кво че ги правим?
- Как кво? Че се опияняваме, каза Симеон, - като нордическите ни предци. Щом няма манги.
- Аре още да поблъскаме, - предложи Матвей, - Лариса ще ни даде една назаем.
- Блъскахме вече, - отговори Симеон.
Матвей със съмнение погледна червено – бялата купчина и насочи погледа си към Петър.
- А ти какво точно знаеш за нордическите предци?
Петър презрително сви рамене, клекна до купчинката, извади една дълга и крива гъба с още не изправена шапка и започна да я дъвче. Симеон и Матвей с интерес следяха процедурата. Петър сдъвка гъбата и започна втора. Той гледаше встрани и се държеше така, все едно това което прави е най-естественото нещо на света. Матвей нямаше особено желание да се присъедини към него, но Петър изведнъж придърпа към себе си няколко от по-симпатичните гъби, все едно закриляйки ги от някакво посегателство и Симеон стремително седна до него.
- „ А те всичко ще изплюскат”, - изведнъж помисли Матвей и образува третата, седяща по турски около вестника фигура.

Мухоморките свършиха. Матвей не усещаше никакво въздействие, само в устата му остана силен гъбен вкус. Изглежда на Петър и Симеон гъбите също не бяха подействали. Всички се спогледаха, все едно питайки един друг, нормално ли е това че възрастни сериозни хора изведнъж взеха че изядоха куп мухоморки. Симеон придърпа към себе си вестника, смачка го и си го сложи в джоба; когато изчезна голямото квадратно напомняне за това, което току-що се беше случило, и на оголеното място нежно зеленееше тревата, стана някак си по-леко.
Петър и Симеон станаха и започвайки да говорят за нещо тръгнаха по пътя; Матвей се отпусна върху тревата и започна да гледа дивите цветя пред магазина. Погледа му някак си сам плъзна по движещите се листа на неизвестно дърво, а след това очите му се затвориха. Матвей започна да мисли за себе си, вслушвайки се в усещането, произвеждано от легналата на неговия нос арка на очилата му. Размишляването за себе си не беше много приятно – стоеше тих и топъл летен ден, всичко наоколо беше умиротворено и взаимноуравновесено, поради което се искаше да се мисли за нещо приятно. Матвей пренасочи вниманието си към музиката от стълба, която смени радиоразказ за някакви тръби.
Музиката беше удивителна: древна и съвършено не съответстваща нито на мястото, на което се намираха Матвей и Петър, нито на историческия координат на момента. Матвей се опита да съобрази на какъв инструмент се свири, но не успя, и започна вместо това да прилага музиката към това което го обкръжаваше, гледайки през тясна дупчица между вековете, какво ще излезе от това. Постепенно обкръжаващите го предмети изгубиха своята безчовечност, светът някак си се разглади, и изведнъж се случи съвсем неочаквано нещо.
Нещо забравено, измъчено и натикано в най-глухия и тъмен ъгъл на душата на Матвей се размърда и плахо запълзя към светлината, потрепервайки и очаквайки удар във всеки момент. Матвей даде на това странно и непонятно нещо да се прояви напълно и сега го гледаше с вътрешния си взор, напъвайки се да разбере, какво е все-пак това. И изведнъж забеляза че това неизвестно нещо е самия той, и че то е нещото което разглежда всичко останало, което досега смяташе за себе си, и се опитва да разбере това, което досега се опитваше да разбере него.
Това порази Матвей. Виждайки близко до себе си дошлия Петър, той дори нищо не каза, а с тържествено движение на ръката си показа радио-точката.
Петър с недоумение се огледа и отново се обърна към Матвей, поради което последния почувства необходимост да се обясни чрез думи, - но, както се оказа, да каже нещо смислено относно своите чувства той не може; той каза само:
- …А ние… ние така и…
Но Петър неочаквано разбра, присви очи и гледайки Матвей наклони глава на една страна и се замисли. След като помисли, той се обърна, с големи и като че ли бойни крачки отиде до стълба и дръпна опънатия по него кабел.
Музиката стихна.
Петър дори не успя да се обърне, когато Матвей, изпитал едновременно ненавист към него и срам за своя лигльовски изблик, натисна с нещо твърдо и продълговато, намиращо се в душата му, онова което беше изпълзяло насреща на стихналата вече музика; по целия вътрешен свят на Матвей премина хрущене, след това се появи тишина и еднозначното удовлетворение на някой, който след секунда стана самия Матвей. Петър заканително поклати пръст и изчезна; тогава Матвей тихо се разплака излягайки се на тревата.

- Ей, - каза гласът на Петър, - спиш или кво?
Матвей изглежда беше задрямал. Отваряйки очи, той видя над себе си Петър и Симеон, като две стесняващи се колони насочени в безцветното августовско небе. Той тръсна глава и седна, опирайки се с ръце в тревата. Току – що сънуваше същото – как той лежи, затворил очи, в тревата, и отгоре се чува гласът на Петър, казващ: „Ей, спиш или кво?” А след това той като че ли се събужда, сяда, опрял ръцете зад себе си, и разбира че току – що е сънувал същото нещо. Най-накрая, през едно от пробужданията Петър хвана Матвей за рамото и му изкрещя в ухото:
- Ставай бе маце! Лариса отвори вратата.
Матвей повъртя глава, за да изгони остатъците от съня, и се изправи на крака. Петър и Симеон, леко поклащайки се, заплуваха към ъгъла. Матвей изведнъж усети див страх от самотност, и макар от тази самотност оставаха само три метра до ъгъла, да се преминат изглеждаше като истински подвиг, защото наоколо нямаше никой, и нямаше никаква гаранция, че всичко това – оградата, магазина, та дори и самия страх – е наистина. Но най-накрая меко се гмурна в миналото ъгъла на оградата, и Матвей се заклати след родните гърбове, приближавайки се към черната дупка на входа на магазинчето. Там на терасата вече стоеше Лариса.
Тя беше продавачката в местния магазин, невисока и пълна. Въпреки своята пълнота, тя беше подвижна и мускулеста и можеше силно да те фрасне по ухото. Сега тя без да откъсва поглед гледаше Матвей, и на него изведнъж му се прииска да се оплаче от Петър и да разкаже как той взел че дръпнал кабела, по който течеше музика. Той изпъна пръст, посочи с него гърба на Петър и горчиво поклати глава.
В отговор Лариса се намръщи, и иззад гърба и се чу изведнъж съскащ от омраза мъжки глас:
- За това ще отговаряте пред фюрера!
„Какъв фюрер, - поклати се Матвей – кой е там при нея?”
Но Симеон и Петър вече изчезнаха в черната дупка и на Матвей нищо не му оставаше, освен да закрачи след тях.
Говореше, както се оказа, неголям телевизор, поставен на врастнал в землистия под дънер. От екрана погледна родното лице на Щирлиц, и Матвей почувства в гърдите си топла вълна на приязън.

Кой руснак не обича бързото каране на Щирлиц с „Мерцедес” в Швейцарските Алпи?
Комунистът разпознава в котеджа на Щирлиц партийната дача; в четвъртото управление на РСХА – първия отдел на Минздрав; в чуждата страна – своята.
Интелигентът се учи от Щирлиц да пие коняк в тоталитарна държава и без вреда за душата си да бъде приятел с хора носещи оловни черепи на фуражките.
Матвей пък чувстваше към този симпатичен есесовец това същото, заветното, което полуграмотна колхозница изпитва към по-големия си брат, станал в града важен професор със свинска мутра; и сложно беше да се каже, какво поддържаше по-силно тези чувства – завист към чуждия сит и красив живот или отвращение от собствения. Но дори това не беше главното поради което Матвей обичаше Щирлиц.
Щирлиц до странна степен напомняше някой познат – нещо като съседа на етажа, или типа в съседния цех, или братовчеда на съпругата. И хубаво беше да се вижда насред богатия и щастлив вражески живот свой човек – братле, земляк, който носеше вратовръзка и бяла риза под черния мундир, умно говореше със всички на техния език и беше дори дотолкова по-хитър и ориентиран от другите, че се изхитряваше и да ги шпионира и да им узнава главните тайни.
Но дори и това не беше най-главното.
На края – това във филма го нямаше, но се подразбираше по жизнеутвърждаващия му патос – на края Щирлиц ще се върне, ще облече демисезонното палто на фабрика „Степан Халтурин” и обувки „Бързоход”, ще застане в една от опашките за бира, които по светлите неделни дни се вият по много от нашите улици, и тогава Матвей ще се окаже до него, в същата опашка, уважително ще заговори със Щирлиц за живота и туй-онуй, и Щирлиц ще разкаже за своя зет, за гумите, а по-късно, когато са изпити вече по две-три бири, в отговор на въпроса на Матвей той солидно ще кимне и Матвей ще постави на масата шише бяла. А след това Щирлиц ще постави свое шише.
- А –а-а… - намръщено въздъхна Симеон, когато Щирлиц със сила стовари шише от коняк върху главата на Холтроф. – Тъпак, да беше отишъл в двора за тухла.
- Тихо, - засъска Петър – ти си тъпак. Ето така ги хващат нашите.
- Или също, - включи се в разговора Матвей, - когато си тръскат пепелта с нокът…
Матвей говореше и отново мислеше: „Защо все пак дръпна кабела така? Какво му попречи музиката?” И в душата му постепенно кристализира чувство на обида, дори не лична обида, а някакво универсално оплакване на общата инферналност на битието.
Лариса отвори шише водка и сложи на масата няколко зелени ябълки.
…Щирлиц се вглеждаше иззад кормилото в мокрото шосе отпред, а зад гърба му над задната седалка се моташе безволево глава с черна превръзка на окото – пиян приятел Щирлиц не изоставяше в беда…

- Момчета, - долетя гласа на Лариса (Матвей чак сега забеляза че тя има виолетова коса), - вашия камион ли е това?
Матвей седеше най-близо до вратата от всички: той се изправи и погледна.
- Да ходим, - каза той.
На пътя, на около тридесет метра от магазина, стоеше камион, отзад на който се издигаше като олтар трансформатора за заваряване.
- Да ходим, - повтори след Матвей Петър, повтори по друг начин, сурово и с някакво вътрешно право да каже на останалите „да ходим”, и тогава действително тръгнаха.

Отзад силно друсаше, и трансформатора за заварка понякога започваше заплашително да пълзи към Матвей, тогава той изпъваше крака и се опираше в него с ботуши. Симеон започна, поради гъбите или може би от водката, да драйфа, одрайфа цялата предница на своето яке и сега седеше с такова лице, все едно пътува в одрайфано яке не той а всички останали.
След около пет километра по шосето, шофьорът спря на безлюдно място. Матвей погледна надясно и видя проход между дърветата, където минаваше едва забележим, обрасъл с трева грунтов път, отделящ се от шосето. Никакви знаци наоколо нямаше. Шофьорът се подаде от кабината си:
- Да минем напряко, а?
Приповдигайки се, Петър направи с ръка жест на безразличие и скука. Шофьорът затръшна вратата на кабината си, камионът бавно излезе от шосето и се задълбочи в гората. Матвей седеше и мислеше ту за едно, ту за друго. Той си спомни един приятел от детските години, който идваше в селото им през лятото. След това той видя отдясно измежду брезите потъмнял лист метал със стандартния набор профили; когато тази тройка профуча покрай тях, Матвей по някаква причина си спомни Гогол.
След минута той забеляза, че мислейки за Гогол всъщност мисли за петел, и бързо разбра причината – отнякъде изпълзя германската дума Gockel, която той, се оказа че знаеше. След това той погледна небето, отново за секунда си спомни приятеля и оправи очилата на носа си. Тънката им златна дъга отразяваше слънцето, и на пода потрепваше тънко огънато змийче, послушно следващо движенията на главата. После слънцето се скри зад облак, и вече нямаше съвсем нищо за правене – макар в джоба на мундира да лежеше томче на Гьоте, да се вади сега би било неразумно, тъй-като фюрера, седящ на скамейката отсреща, не можеше да търпи някой около него да се отвлича поради дребни лични работи.
Химлер се усмихна, въздъхна и погледна часовника си – до Берлин оставаше съвсем малко, можеше да се изтърпи. А се усмихна, защото, поглеждайки към часовника бе успял да мерне замръзналите физиономии на генщабистите – Химлер бе убеден, че на телата им сега може да се демонстрира феноменът на хипнотичната каталепсия, или по-просто казано – вдървяване. Самия той не разбираше съвсем с какво се обяснява странният и несъмнено реален, каквото и да лъжеха враговете, хипнотизъм на фюрера, с проявленията на който се сблъскваше всеки ден. Би било лесно, ако личността на Хитлер действаше само върху висшите чиновници на Райха, - тогава обяснението би било страх за своето постигнато с труд положение. Но нали Хитлер отнасяше със себе си и простите хора, които не би трябвало да има за какво да имитират поддаване.
Да вземем дори днешния случай с шофьора на бронетранспортьора, който изведнъж по непонятни причини спря превозното средство. Фюрера стана от скамейката и се подаде извън бронираната преграда; Химлер застана до него, и шофьорът, който беше излязъл от кабината си, очевидно за да каже нещо важно, изведнъж изгуби дар слово и се втренчи във фюрера като заек в змия. Странността на тази сцена се засилваше от това, че докато шофьора изцъклил очи гледаше към Хитлер, отзад го потупаха с длани по страните и краката незабелязано изскочилите от съпровождащата кола агенти от службата за безопасност. Фюрерът също не разбра какво става, но за всеки случай направи величествен жест с ръка. За да сведе всичко това към шега, Химлер се разсмя; шофьорът се върна заднешком в кабината си, а охраната изчезна; фюрера сви рамене и продължи прекъснатия разговор с генерал Зиверс – говориха те за танковото дело и нови видове оръжие. Тази тема въобще занимаваше много склонния напоследък към меланхолия фюрер – той се оживяваше, започваше да се шегува и беше готов дълго да обсъжда достойнствата на зенитна картечница или противотанково оръдие. Днешното пътуване също беше свързано с това: разбра че на въоръжение се приема нов бронетранспортьор, фюрера за някакъв си половин час обзвъня всички висши чинове на генералния щаб, и предложи ( а я се опитай да откажеш) увеселителна разходка към една от извънградските бирарии – естествено с този бронетранспортьор.
На Химлер не му оставаше нищо друго, освен набързо да сложи свои хора покрай пътя и да запълни бирарията с преоблечени есесовци, фюрерът вероятно би се разгневил, ако беше разбрал, че след чая (самия той никога не пиеше бира), е танцувал не с безименна девойка от народа, а със СС шарфюрер, отличничка по бойна и политическа подготовка. А може би, би решил, че такава и трябва да бъде безименната девойка от народа.
Когато Химлер забеляза, че фюрера проявява нервност, наоколо вече беше Берлин. Всъщност, нищо особено не се случваше – просто Хитлер започна да усуква крайчетата на своите мустаци. Твърдата и кратка четина веднага се изправяше, но Хитлер продължаваше, мръщейки се, да я завива нагоре. Отдавна изучил навиците на фюрера, Химлер отгатна какво ще се случи след малко и наистина: не минаха и няколко минути, когато Хитлер почука с ботуш преградата, зад която седеше шофьора и силно извика:
- Пристигнахме! Стоп!
Бронетранспортьорът веднага спря, и веднага отзад забибикаха, образува се задръстване: те бяха вече в самия център.
Химлер въздъхна, свали очилата от носа си и ги потърка с малка черна кърпичка, с избродиран в ъгъла и череп. Той знаеше причината за спирането: на фюрера му се беше насъбрало и му беше абсолютно необходимо да изнесе реч – отделянето на речи при Хитлер беше чисто физиологическо, и дълго той не можеше да се сдържа. Химлер погледна генералите. Те втвърдено се поклащаха и приличаха на хипнотизирани от змия жертви; те знаеха че фюрера има пистолет – по време на пътуването той обясняваше някои от своите съображения относно духовното преимущество на парабелум от времената на първата световна спрямо „Валтер”, дори такъв със синьо калене, - и сега се готвеха към това, което можеше да направи разпаления от собствената си реч Хитлер.
Хитлер се вдигна на кубичното възвишение за картечара, стърчащо като олтар в центъра на превозното средство, стисна собствената си длан и се огледа.
Бибиканията веднага спряха; вдясно от бронята силно изскърцаха спирачки. Химлер се изправи от скамейката и огледа улицата. Колите наоколо стояха, а на тротоарите от двете страни, бързо, като на кино, растеше тълпа, предните редици на която вече бяха изтласкани на самата улица. Химлер се досещаше, че в тълпата има негови хора, при това немалко, но все пак се чувстваше неспокойно. Той седна обратно на скамейката, свали от главата си фуражката и избърса потта си.
Хитлер през това време вече започна да говори.
- Не мога да търпя предисловия, послесловия и коментарии, - каза той, - и другите чифутски глупости. На мен, както и на всеки германец, ми е отвратителна и психоанализата, и всякакво тълкуване на сънища. Но все пак сега искам да ви разкажа един сън, който видях.
Последва обичайната за началото на реч минутна пауза, по времето на която Хитлер, показвайки че гледа вътре във себе си, действително гледаше вътре във себе си.
- Сънувах, че вървя по поле в източните територии, вървя с прости хора – работници копачи. От двете ни страни – безкрайна огромна равнина с калпави постройки, хълмове. От време на време се виждат селца, където селяните се трудят около своите къщи. Ние – аз и моите спътници – минаваме през едно от селата и спираме за да починем на пейка, в сянката на стари липи, срещу някакви надписи.
Хитлер замаха с ръце, като човек който разгръща вестник, поглежда го и с отвращение го мачка и захвърля.
- И в този момент, - продължи той, - зад моя гръб се включва радиото и се чува тъжна стара музика – клавесин или китара, точно не си спомням. Тогава към мен се обръща Хенрих…
Хитлер направи с ръка приканващ жест, и над маскировъчните шарки на борда на бронетранспортьора се появи с проблясващи златни очила главата на рейхсфюрера на СС.
- А в съня ми той беше един от моите другари – копачи, и казва: „Не намирате ли, че древната музика отива на руското селище? По-точно не отива, а по удивителен начин променя всичко наоколо? Испания, а? Може би, това е най-хубавото на живота, - каза ми той, - нека запомним тази минута”.
Химлер смутено се заусмихва.
- И аз, - продължи Хитлер, - първоначално се съгласих с него. Да, Испания! Да, водната кула – това е кастилски замък! Да, храстът прилича на мавърска роза! Да, и зад хълмовете се привижда морето! Но…
Тук гласът на Хитлер придоби необичайно мощен тембър и заедно с това стана проникновен и тих, а ръцете, притиснати преди това към гърдите, мръднаха – едната надолу, към слабините, а другата – нагоре, където зае такава позиция, че все едно държеше за опашката голям гърчещ се плъх.
- …Но когато мелодията правейки още няколко прости, благородни движения затихна, аз разбрах, че не беше прав бедния Хенрих…
Дланта на Хитлер описа полукръг и се стовари върху фуражката на рейхсфюрера, посивялото лице на който бавно се скри зад края на бронята.
- Да, той не беше прав и ще ви кажа защо. Когато радиото млъкна, ние се оказахме на протъркана пейка, насред кокошки и бурени. Трещеше трактор, надвисваха огради, и макар и в двете посоки да се протягаше пътя, съвършено нямаше накъде да се върви, защото този път водеше към точно такива бурени и кокошки, към същите олюпени магазини, лавици с пожълтели вестници, и ясно беше, че накъдето и да тръгнем, навсякъде точно така ще трещи трактор, навивайки на своя двигател нишките на нашите животи.
Хитлер прегърна с дясната си ръка лявото си рамо, а лявата си сложи на тила.
- И тогава аз си зададох въпрос: защо? Защо звучаха зад гърба ми тези струни, превръщайки унинието на източното пладне в нещо по-голямо от всяко пладне в която и да е точка на света?
Хитлер, изглежда се замисли.
- Ако бях по-млад – както бях тогава, през четиринайсета, - аз сигурно бих си казал: „Адолф, в тези минути ти видя света такъв, какъвто той може да бъде ако…” След това „ако” аз бих сложил, предполагам, някоя удобна фраза, съществуваща специално за запълването на подобни романтични дупки в главата. Но сега аз вече не бих направил това, защото от твърде дълго се занимавам с такива неща. И аз знам: това, което се случваше с нас, не беше истинско, щом ни изостави на зараслия с трева под на тази огромна и занемарена фабрика за страдания, насред цялата безсмисленост натрупана наоколо. А всичко реално трябва само да се погрижи за тези, при които то идва; не е нужно нищо вътрешно да бъде охранявано – това, което се опитваме да охраняваме, трябва всъщност да охранява нас… Не, аз няма да се поддам така лесно както моя беден Хенрих…
Хитлер хвърли яростен пламтящ поглед към вътрешността на бронетранспортьора.
- И ако сега ме попитат: какъв беше смисъла на тези три минути, когато радиото работеше и светът беше друг, ще отговоря – никакъв. Няма го смисъла. Но какво беше това? – отново ще ме попитат. А какво имаше? Къде е? – ще кажа аз. – И имаше ли го въобще? ...Защо така се страхуваме да загубим нещо, не знаейки дори какво е това което бива изгубвано? Не, нека бурените си бъдат бурени, оградите – просто огради, и тогава на пътищата отново ще им се появят начало и край, а на движението по тях – смисъл. Затова нека най-накрая приемем такъв поглед върху нещата, който ще върне на света неговата простота, а на нас ще ни даде възможност да живеем в него, без да се боим от причакващата ни зад всеки вчерашен ъгъл носталгия… И какво тогава може да ни причини включеното радио!
Хитлер отпусна главата си, покима на нещо, после бавно вдигна очите си към тълпата и протегна дясната си ръка нагоре.
- Зиг хайл!
И, без да обръща внимание на ответния рев на тълпата, се просна на скамейката.
- Карай, - каза Химлер през решетката,зад която беше мястото на шофьора.
През остатъка от пътуването Химлер гледаше през стрелкова дупка в стената, преструвайки се че е погълнат от ставащото по улиците, - така имаше по-малка вероятност че ще го заговорят. Както ставаше винаги при лошо настроение, очилата му се струваха като голямо насекомо с прозрачни криле, впило се в носа му.
„Интересно”, - мислеше той, - как може този човек толкова да разсъждава над чувствата и съвършено да не се замисля за хората? Той какво, не разбира ли колко лесно може да бъде оскърбена дори и най-предана душа?”
Сваляйки очилата си, Химлер ги пъхна в джоб; сега заобикалящото го изглеждаше размито, затова пък мислите в главата се проясниха, и обидата го пусна.
„Какво се е разговорил така днес за истинността на чувствата? Миналата рече беше за литературата, по-миналата – за френските вина, а сега ето че се захвана за душата… Но какво нарича той истинско? И защо смята, че прекрасната страна на света трябва да го защитава от лошо храносмилане или тесни обувки? И обратното – нима прекрасното се нуждае в някаква защита? А тези уралски бурени… сравненията му, са честно казани, пошли: кастилски замък, севилска роза… Или не беше севилска? Море някакво зад хълмовете измисли… По-добре да беше отишъл зад хълмовете и да го беше потърсил това море, вместо да крещи че го няма. Може би нямаше да види море, а да намери нещо друго. Пък и нима на това ни учат Ницше и Вагнер? Не може да направи крачка, а говори че няма накъде да се върви. И как говори – решава вместо другите, мисли че е най-големия тарикат. А нали самия го отнесе по мутрата в Ежовск. И сега трябваше да му прасна една… Ще ми къса кабели, докато хората музика слушат, а после и през целия път за живота…”
Матвей сърдито се изплю в ъгъла и вече съвсем се беше приготвил да мисли за друго, когато камиона изведнъж забави ход и спря. Бяха на мястото.
Матвей бързо скочи на земята, отиде встрани, все едно по малка нужда и погледна вътре в себе си, опитвайки се да види там поне слаба следа от онова, което беше видял преди няколко часа, слушайки радиото. Но там беше пусто и потискащо, като през зимата в пионерски лагер разрушен от хитлеровци: скърцаха от вятъра ненужни врати, и висеше парче транспарант, с единствената оцеляла дума „трябва”.
- А Петър ще го тупна аз, - тихо каза Матвей, излезе иззад ъгъла и се върна към обичайната вътрешна реалност. По-късно, вече работейки, той няколко пъти вдигаше поглед и дълго гледаше Петър, мразейки последователно ту подгънатите му ботуши, ту кръглия му тил, ту съветската в много смисли лопата.